Времето е труден проблем за физиците; неговото непоследователно поведение в най-добрите ни теории за Вселената допринася за задънената улица, която пречи на изследователите да намерят „теория на всичко“, или рамка, която да обясни цялата физика във Вселената. „Съществува начин за въвеждане на време, който е съвместим както с класическите закони, така и с квантовите закони, и е проява на заплитане“, казва първият автор Алесандро Копо, физик от Националния изследователски съвет на Италия, пред Live Science. То остава външно за странните и постоянно променящи се квантови системи, които измерва, и може да бъде видяно само чрез наблюдение на промените във външните същности, например стрелките на часовника. Това поставя двете най-добри теории за реалността в основна безизходица.
Без нейното разрешаване една последователна теория на всичко остава недостъпна. „Изглежда, че в квантовата теория има сериозно несъответствие“, казва Копо. „Това е така нареченият проблем на времето.“
За да разрешат този проблем, изследователите се обърнаха към теория, наречена механизъм на Пейдж и Вутерс. Предложена за първи път през 1983 г., теорията предполага, че времето се появява за един обект чрез квантовото му заплитане с друг, действащ като часовник.
От друга страна, за една неангажирана система времето не съществува и тя възприема Вселената като застинала и непроменяща се. Вместо времето обаче тяхната версия на известното уравнение се определя от състоянията на малките магнити, действащи като часовник. Това прозрение не е ново, но следващата стъпка на екипа беше. Те повториха изчисленията си два пъти, като първо приеха, че магнитният часовник, а след това хармоничният осцилатор са макроскопични (по-големи) обекти.
Уравненията им се опростили до тези за класическата физика, което предполага, че протичането на времето е следствие от заплитането дори за обекти с големи мащаби.